Миролюба Бенатова: Кариерата е 23-годишната ми дъщеря

Снимка: Facebook

Тя е една от многото красиви, умни и влиятелни жени… без семейство и деца. В последния си броя списание EVA решава да насочи вниманието към тях. Публикуваме текста на авторката Ваня Шекерова и отговорът на известната телевизионна журналистка Миролюба Бенатова без съкращения и авторска намеса.

”Питала съм се дали това е техен избор или стечение на обстоятелствата. Вярно, не са длъжни на никого да обясняват защо животът им протича по този начин, нито дали съжаляват или не за това. Все пак обаче реших да попитам очи в очи – има много какво, не е ли така? Избрах си дами, преминали 40, които по всички стандарти са секси, успели, независими.

Като започнах да говоря с тях, някои взеха да се дърпат, не даваха и дума да става за възрастта им – а уж 40 били новите 30! – за живота им извън работата. Други отвърнаха, че такъв разговор би бил тъжен (кoлко да е тъжен и по-различен от този с жените, които с много компромиси и жертви, с много разочарования и драми са сбъднали обществените очаквания към тях – да имат семейство и дете?).

Всъщност в сила ли са още същите очаквания на обществото към жените, каквито бяха по времето, когато аз, нехаеща за биологични часовници и прочее, бягах от идеята за брак и плащах ергенски данък? Не знам, ще попитам.

Миролюба Бенатова, Мира Баджева и Ани Александрова се съгласиха да поговорим за това какво е да си сама жена, преминала 40-те. Длъжна съм да кажа – единствено те от всички поканени не се побояха да се посмеят на определенията „стари моми“ и „мъжемелачки“, да споделят откровено своята осмислена философия на тема деца, семейство, работа като условие една жена да бъде пълноценна и щастлива. Сигурно защото самите те са щастливи жени. И умни, което се смята, че плаши мъжете.

Мира Бенатова – журналист в Нова телевизия

„Кариерата е моята 23-годишна дъщеря“

Исках да бъда самостоятелна финансово и професионално. Да бъда наравно със силните мъже, те да се вслушват в мен и това дали съм хубава или не да не е важно за успеха ми. Вярвах, че е важно да си на едно ниво с мъжа, за да те уважава. Вярвах също, че мъжете търсят умни независими жени и като постигна всичко, на най-силния и независим мъж няма да му остане нищо друго, освен да ме обича. Защото, според моята сметка, можех и трябваше да постигна всичко сама. Всичко, освен любовта.

Оказа се, че съм в голяма грешка.

Когато си дадох сметка, че съм постигнала нещо в кариерата, че вече се водя успяла и влиятелна жена и съм независима финансово, разбрах, че мъжете искат уязвимостта на жената в нейната крехкост, а не конкуренция или огледален образ.

Разбрах, че от мен се очаква мекота, въпреки че привличам с образа на „желязната лейди“. И усетих, че за партньора е важно да вярва, че жената е негова функция. Малко поне. Че има какво да й даде. Ама не емоции точно. Мъжете не разсъждават така.

„Мъжът е ловец и доставя храната!

ми каза един приятел наскоро. – Като си купуваш храната сама и не може да те нахрани, метафорично казано, мъжът губи интерес. Не се чувства важен и нужен.“ Значи… трябва да остана малко „гладна“. И да създам усещане, че имам нужда?! „Да. Трябва малко“ – отвърна приятелят.

Още мисля по въпроса за връзката между глада и мъжете, които искат да хранят. Освен че е опровержение на цялата ми философия за света, трябва да приема, че е по-вярна от моята логика. От мъжка гледна точка.

Човек с професия като нашата, работил доста интензивно по тежки, понякога опасни теми, неизбежно развива мъжки качества. Или поне така си мисля. А всъщност аз не съм мъжкарана. Никога не съм играла с момчета на война, не съм прескачала огради, винаги съм си била от страната на момиченцата, даже от страната на страхливите момиченца. Много говорех от малка, умеех да споря, да защитавам тези, които смятам за правилни. Но да се бия и надбягвам – не.

И до днес не се надбягвам с никого. И не се състезавам. Тичам си в пътеката и не ме интересува дали и колко са пред мен и зад мен.

Важно ми е аз да не спирам.

Другите да мислят за себе си.

Така не се състезавам и с жените в рода. Баба ми беше еталон за домакиня и залагаше много да я „наследя“ в майсторството на готварството и уюта. Аз сякаш разбрах, че го мога, твърде рано – във втори клас направих първия си печен сладкиш и реших да се отдам на други занимания. Някак отрекох домакинството като евентуално постижение. Стори ми се твърде лесно, за да бъде моя истинска цел. Или просто не беше „моето“. За дълго време. Докато не се събудих една сутрин с желание да направя тирамису. Не отворих тетрадката на баба ми, знаех, че там не са сладкишите, които ще се превърнат в типичните ми десерти. „Намерих“ се и вече не ми е толкова чуждо да показвам, че не приемам уюта за враг.

Но бракът за мен никога не е бил ценност. Може би заради многото бракове на родителите ми, от малка знам, че „докато смъртта ни раздели“ не е вярно. Или по-лошо – вярно е. Понякога единият умира. От раздялата.

Затова съм развила зависимост към несигурността. Живея във връзки, които няма да прескочат границата. Най-вероятно никога не съм давала вид на човек, който истински иска да се задоми. Имало е моменти, в които съм искала да опитам, сигурно съм била готова, но тогава пък не е имало такава среща на желанията с човека, с когото съм била.

Както съм свободолюбива, така и не съм. Имало е моменти, в които съм си отдавала свободата до край. Позволявала съм на мъж да ме контролира тотално, да влияе на всяко мое решение, да владее мислите ми, да ограничи съществуването ми до негова функция. До момента, в който не се разочаровах и се освободих. Инстинктът ми за самосъхранение се включва винаги. Дори и да изглежда закъснял.

Била съм изоставяна. И аз съм изоставяла.

Понякога няма значение колко е дълга една връзка за това как ще я запомниш и как ще ти издере или избродира душата. Хубавото в любовта е удоволствието от даването. Най-щастлива съм била в желанието да се отдам. Разбира се, няма как без хармоничен обмен на енергия. Вярвам, че така се създават домове и други животи, а не по план и биологичен часовник. Имало е връзки, които съм можела да продължа. Да изпълня социално приемливата формула. Имала съм възможност, независимо дали ще я наречем брак или съжителство. Но тази възможност не е отговаряла на представата ми за щастие. Затова съм я пропускала.

Така е и с децата. Някои мъже си мислят, че като поискат от една жена да им роди дете, тя трябва да хвърля шапка и да вика „благодаря за оказаната чест“. Дори и това предложение да не върви с предложение за семейство и партньорство. Мъжете обичат да се възпроизвеждат и са ме одобрявали за майка на децата им, без да поемат истински ангажимент за връзка. Моят реализъм не позволи да участвам в създаването на човек, който ще вижда баща си рядко. Иначе темата за децата не ми е нито болезнена, нито табу, нито фиксация.

Приятни са ми децата. Чуждите. Всичките ми приятелки имат деца, сестра ми има две. Обичам ги. Никъде не е написано, че всички трябва да имат.

Не приемам децата като работен проект.

Много хора подхождат по този професионален начин към семейния статут. Може да звучи наивно, но тези неща не трябва да се планират, реализират и отстояват като бизнес начинания. За миг не допускам варианта дете, което да е само мое. Престъпно е да си толкова арогантен, че достигайки определен социален статус и имайки 11 000 лева, да си позволиш да си „произведеш“ дете с модерни технологии.

Такива са времената, че законът позволява срещу 6 хиляди евро да придобиеш изцяло чужд ембрион (от донорски яйцеклетка и сперма), който да износиш и родиш като свое бебе. Така хем прескачаш всички процедури за осиновяване, в които може и да ти бъде отказано, хем за пред света изглежда, че имаш дете.

Детето не е инвестиция и самоцел. Ако се случи с любов, добре. Ако не – нe. Не бива. Според мен. Бих искала да се реализирам и като родител, стига да се срещнем с някого, с когото да си оберем психопатиите и да ни остане време и енергия да създадем човек. Ама в годините напред, а не в зачеването.

От старостта не се страхувам. Плаша се от безпомощността.

По всяко време, не само в бъдещето. Слагам си хиалуронови филъри в лицето. Не виждам лошо. Докато тези неща не ме променят, не ми изкривят физиономията, приемам, че са част от допустимата модерност. Не си слагам нищо в устата и в гърдите, не си повдигам дупето, не си реновирам вагината, не си присаждам коса и мигли, не съм си махала ребра за вталяване и не съм си удължавала краката. Единственото, което правя, е да не позволя бръчките да са като дълбоки бразди по лицето ми. Рано е. Начинът, по който остарявам, е естествен. Не спортувам.

Нямам съвършено тяло, но не ми се налага да се изтезавам. Понякога, като ме стегне шапката, тичам. Само за да успокоя бесовете си, не е от любов към спорта. Сигурно ще започна да спортувам, като спра секса и любовта. Смешно звучи, но като се замислиш, ако човек прави секс редовно и той не е просто механична смяна на пози, а е с емоция и мисъл за другия, няма нужда от спорт. Любовта е тонус. И не изключва секса, нали?

В професията минах на по-ниска предавка. Естествен ход, след като съм й дала 20 години на много бързи обороти. Всъщност, кариерата е моята вече 23-годишна дъщеря. Отгледала съм я с отдаване, абсолютен приоритет, с вграждане на времето и душата ми в историите, които съм разказала. Имала съм чудесни партньори по пътя. Затова ми се получи. Операторите и фоторепортерите, с които градяхме образите, са

моите професионални половинки, с които се чувствам завършена.

Най-важните от тях – Владо Стоянов, Иван Захариев, Пиер Петров, Добромир Иванов, Благой Момчилов, Кирил Тасев. Мъжете зад обектива покрай мен имат имена, които винаги искам да изговарям високо. В личния ми свят пазя имената на мъжете до себе си.

На 20-ата година като репортер придобих нужда да забавя темпото. Не се страхувам от промени и слушам инстинктите си. Така навремето, след 7 години работа, напуснах вестник „168 часа“. Почувствах, че печатът в моя свят се е изчерпал и че искам да използвам други изразни средства. „Родих се“ като телевизионен журналист заедно със създаването на bTV. Израснахме и се утвърдихме заедно.

Между другото, в работата жени са решавали съдбата ми. Данка Василева видя в 18-годишното момиче, което се появи на вратата в редакцията, талант. Люба Ризова ме взе в първия екип на bTV и винаги ми е давала път да показвам какво мога. Силва Зурлева прие с разбиране желанието ми да се появя в ефира на Нова ТВ – в началото като външна продукция.

Стигнах далеч в професията. И

разбрах, че върхът иска компромиси. Не мога да мълча.

Не искам да се уча на мълчание. Имаше момент, в който трябваше много да се премълчава, и това ме отврати.

Политическите процеси от 2010-а докъм 2013-а ме отблъснаха от всекидневния информационен поток. Не исках да отразявам политическата бутафория като истина, не исках повече да официализирам случващото се, дори и с безпристрастен разказ.

В един момент цялата медийна и политическа среда беше изкривена до степен на непоносимост. За мен Бареков е лицето на подмяната, през него лъснаха всички механизми на създаване на герои, издигането им, произвеждането им във важни и детронирането им.

И понеже свободата на словото в България се превърна в анахронизъм, смисълът в новинарската журналистика ми се изгуби. Реших да започна отначало, напуснах bTV и заедно с продуцентите от Телеман и Нова ТВ продължих. Върнах се към началото. Потърсих историите, с които съм развила репортерската си същност, и с радост се усетих все така наблюдателна и сетивна. Нашата професия е с много широк диапазон, стига да имаш очи. И чувствителност. Оказа се, че съм си запазила зрението и чувствителността. Сашо Диков ми помогна да не се страхувам от промяната и беше гостоприемен в предаването си. Без неговото рамо нямаше да ми е толкова лесно.

Тъй като нямам амбиции тепърва да постигам професионални върхове, освен със себе си, се занимавам и със стажантите в Нова. Ментор ме наричат. Не знам какво е това. Йерархията не ми е силната страна. Аз искам да им помогна да си избистрят идеите и да ги реализират като за излъчване по телевизията. Опитвам се да съм практично полезна. Знам колко е важно да попаднеш на някого, който ще ти обърне внимание и ще ти помогне да покажеш най-доброто от себе си. Аз имах този късмет.

Това ми е на мен животът. Имам време за всичко, което смятам за важно. И място също имам. Планове не правя. Затова не ме е страх от „утре“-то. От нови срещи, от приятни изненади и нови пътища.

2 Comments

  1. Вие сте номер 1!Чакам с нетърпение Вашите репортажи!Бъдете жива и здрава!

  2. Бенатова е един криминален бройлер на статуквото, от *** на наркотрафиканта Поли Пантев, до поръчков манипулатор на престъпната Българска измет на статуквото

Leave a Reply

E-mail адресът Ви няма да бъде публикуван


*


%d блогъра харесват това: